Историята на Порт Артур

Руско-японската война

8 февруари 1904 -27 юли 1905

Руско-японската война от 1904-1905г. е първия мащабен военен конфликт от XXв. и първата война, в която азиатска сила воюва с изцяло западно въоръжение и тактика.

Вътрешно-политическа обстановка в двете воюващи страни

През 1896г. на руския престол се възкачва император Николай II, чийто начално управление е силно повлияно от стремеж за експанзия на Руската империя в посока Далечния изток.  На среща с немския император Вилхелм II, руският цар споделил, че смята завоеванията на изток за задача „именно на своето управлние”.  Руският монарх разбирал, че препядствие за неговите планове е именно Японската империя и знаел, че евентуален сблъсък с нея е неизбежен. Поради това свое предвиждане той предприема различни дипломатически и материални подготвителни мерки – договор с Австрия и стопляне отношенията с Германия с цел осигуряване на тила, построяване на Сибирската ЖП линия и обезпечаване на силен флот. В руските правителствени среди е била силна надеждата, че Япония ще бъде силно респектирана от руската мощ и няма да посмее да прибегне до открит военен конфликт. Апетитът на Империята към Далечния изток не е случаен. В средата на XIXв. Кримската война бележи предела на възможността Руската държава да се разширява в Европа. По-нататъшна експанзивна политика на запад би довела до сблъсък с могъщата Британска империя, а същевременно Цински Китай на изток се задушава под натиска на Западните страни вследствие на двете Опиумни войни и потушаването на Тайпинското въстание. Китайската империя неможе да удържи повече североизточните си владения. С Айгунския договор от 1858г. Русия получава днес т.нар. Приморски край, където още 1860г. са положени основите на Владивосток (от рус. „владея изтока”). Тези владения обаче изглеждат нетрайни и несигурни тъй като руското население там е малко, а при евнтуален сблъсък руските войски от европейската част, по изчисления могат да пристигнат най-малко за 18 месеца. Впоследствие построяването на Транссибирската магистрала съкращава пътя до 2-3 седмици. За икономическо развитие на района обаче са нужни по-стабилни владения и най-вече някое от незамръзващите пристанища на Жълто море, като Порт Артър например.

Япония, наскоро прекратила самоизолацията си под натиска на западните сили, навлиза в период на изключително бурна модернизация и индустриалзация. Поставен под натиска на неравонстойни договори и състоянието на технологична изостаналост на страната, японският политически елит стига до логичния извод, че ако Япония не се включи в международната надпревара и не завоюва колонии, където да развива националния си капитал, сама може да попадне в списъка на западните колонии в Азия. Апетитно място за японската експанзия се оказава Корея – отчасти заради географската си близост, но и поради факта, че останалите силни колонизатори не изпитват особен интерес към полуострова и една японска окупация не би била посрещната твърде враждебно. Тенденциите ескалират в Японо-китайската война от 1895г. в която Япония и Китай воюват за влиянието си в Корея.  Модернизираната и обучена по западен образец японска войска нанася съкрушителен удар на Китай, разбивайки флота му в Битката при река Ялу и по суша в Корея и Манджурия. През март 1895 японците окупират Тайван. Подписва се Шимоносексия мирен договор, в който Китай остъпва правото си на влияние над Корея и дава Пескадорските острови, Ляодунския полуостров и остров Тайван на Япония, като също така е задължен да плати и 200 млн. лияна контрибуции, което се равнява на три годишни държавни бюджета на Япония.

Непосредствени причини за войната

Ляодунският полуостров обаче е първото японско завоевание на материка и е потенциален плацдарм за по-нататъшна експанзия в Азия, което никак не се харесва на Франция, Германия и Русия. Тези страни, обединени в т.нар. Тройнствена интервенция, поставят ултиматум на Япония да се откаже от Ляодунския полуостров, а японският управляващ елит не може да се противопостави на обединената мощ на тези три държави и склонява да се откаже от това си завоевание. От този развой на събитията се възпозва Русия и на 15 март 1898г. подписва ковенция с Китай, в която взима под аренда Ляодунския полуостров и й е позволено да построи ЖП линия, с която да свърже основните си владения с незамръзващото пристанище на Порт Артур. Това е сериозен удар по амбициите на Япония и до голяма степен обида – тъй като излиза, че чужда държава се възползва от извоюваните от японската армия територии. Това води до изключително нагнетяване на отношенията в Япония към Руската империя, където милитаризацията на обществото продължава, но вече и с мотива за отмъщение заради несправедливостта.

През 1900г. Русия като част от силите потушаващи Боксерското въстание в Китай навлиза и окупира Манджурия.  През 1901г. пада кабинетът на японският министър-председател Ито Хиробумии и на негово място идва по-враждебно настроеният към Русия Кацура Таро. Септември с.г. Ито заминава по своя инициатива (но и със съгласието на Кацура) за Санкт-Петербург за да договори с руското правителство компромисен вариант за владенията в Източна Азия. Япония се отказвала от претенции към Манджурия, но искала в замяна Русия да се откаже от влиянието си на Корейския полуостров.  Руската дипломация не била склонна да се съгласи с това предложение, което довело до обсъждането в японските правителствени кръгове на подписването на договор с Великобритания. На 17 (30) януари 1902г. бил подписан японо-английски договор,  в чийто трета точка било записано, че при случай на война на някоя от двете страни, другата ще откаже  каквато и да е военна помощ т.е. ще запази неутралитет. Това целяло в един евнтулен руско-японски сблъсък, да гарантира, че Япония ще воюва единствено с Русия, тъй като другите страни , и най-вече Франция, която е тогавашен руски съюзник, няма да се присъединят към Русия от страх към Великобританската позиция. На 3 (16) март с.г. била подписана и руско-френска декларация, която представлявала руският отговор на японо-английския договор и постановявала, че в случай на война на една от двете страни или на размирици в Манджурия, те се задължават да вземат „сътоветните мерки”. Декларацията обаче имала нискообвързващ характер и помощ от страна на Франция на Русия така и не била оказана.

Ескалиране на японо-руската конфронтация

На 26 март ( 8 април) 1902г. е подписано руско-китайско съглашение, което задължава Русия да изтегли войските си от Манджурия в период от 18 месеца ( на три етапа по шест месеца). През април 1903г. обаче втория етап от изтеглянето не бил осъществен, като от руска страна към китайското правителство била отправена нота – да бъде затворена Манджурия за чужда търговия. Това предизвиква възмущението на САЩ, Япония и Англия, чийто правителства силно възнегудуват срещу неизтеглянето на руските войски и дават съвет на китайското правителство да не приема каквито и да е условия. Съветът е последван и китайската власт заявява, че няма да обсъжда каквито и да е въпроси относно Манджурия, освен тези по евакуацията на руските войски. През май 1903г. няколко стотин руски войници преоблечени в цивилни дрехи навлизат в корейското село Йонгампо, което е част от руската концесия на река Ялу и под предлог за строителство на складове за дървен материал, започват строителство на военни обекти. Това разтревожило Англия и Япония, но най-вече японците тъй като те осъзнавали, че едно силно укрепление в северната част на Корея би могло да доведе до цялостна окупация на Манджурия от руска страна. На 1 (14) юли 1903г. бил започнато движението по Транссибирската ЖП магистрала, като част от линията преминавала през Манджурия. Под предлог за изпробване на капацитета на линията, веднага било започнато прехвърлянето на руски военни части към Далечния изток. Околобайкалският участък на линята не бил все още завършен, което налагало преноса през езерото да бъде осъществяван с параход, което значително намалявало пропускателната способност на линията. На 12 август с.г. Япония отправя към Русия предложение за двустранен договор, който да „признае японската сфера на влияние в Корея и руските железопътни ( само железопътни ) предприятия в Манджурия”. На 5 октомври към Япония било изпратено контра-предложение, което с известни уговорки признавало японските интереси в Корея, но изисквало признание на руските интереси в Манджурия във всички отношения отстрана на Япония. Това предложение не било прието тъй като японската страна не искала напълно да „отреже” пътя на своите интереси в Манджурия. На 8 октомври 1903г. изтича срокът, в който Руската империя се задължава да изтегли восйките си от Манджурия. Москва пренебрегва условията на съглашението и така и не изтегля войските си, което дава повод на Япония да възнегодува тъй като е наблюдател по въпорсното руско-китайско съглашение. Руското правителстов обвинява Китай в неизпълнение на условията за евакуация, а Япония започва в същия момент да изкарва наяве фактите относно тайното приготовление на укрепления от страна на руски военни в цивилни дрехи в северната част на Корея.   Според изследователят на управлението на цар Николай II Сергей Олденбург, на този етап японската политическа върхушка единствено търси моемнт за започване на война, който да е максимално удобен за нея. Така и става – няколко месеца по-късно на 5 февруари 1904г. външният министър Джотаро Комура се обажда на японската делегация в Санкт – Петербург и заповядва за прекратяване на „безмислените преговори” и прекратяване на дипломатическите отношения.     Решение за нападение е взето на заседание на японския Таен съвет на 4 февруари 1904г. На 5ти започва концентриране на силите в Корея в удобна позиция за атака над Порт Артър, а на 6ти официално е оповестено прекъсването на дипломатически отношения с Русия. Това наистина е максимално удобен за Японската империя момент, тъй като техните крайцери „Нишшин” и „Касуга” се завръщат сътоветно от Аржентина и Италия, но вече са край Сингапур и не могат да бъдат спрени по пътя към бойните дейстивия. В същия момент последните руски подкрепления – крайцери и миноносци се намират все още в Червено море.

Сътоношение на силите и комуникационните способности на двете страни преди войната.

Руската империя има почти трикратно преимущество в населние и следователно можела да обезпечи пропорцианлно и по-многобройна армия. Въпреки това руските военни сили в Далечния изток не надвишавали 150 хил. души, като голяма част от тях били нужни за защита на Транссибирската ЖП магистрала и охрана на тила. Така достъпната за активни операции човешка сила възлиза на 60 хил. души. Разпредлението й е следното:

-          около Владивосток – 45 хил. души;

-          в Манджурия – 28 хил.;

-          гарнизон при Порт Артър – 22,5 хил.;

-          охрана на железопътните линии – 35 хил.;

-          тилова войска ( артилерия, инженерни подразделния и телграфисти) – 7,8 хил. души.

В началото на войната Транссибирксата ЖП линия вече работела, но при намалена пропускателна способност, което означавало, че един армейски корпус ( 30 хил. души) можел да бъде прехвърлен към Далечния изток за един месец.

В същото време Японската империя била способна да мобилизира допълнителни 375 хил. души, което правило общо 442 хил. военна сила. Транспортирането на войската на материка зависела от контрола на Корейския пролив и южната част на Жълто море. Транспортния флот на Япония бил достатъчно развит за да преовози две военни дивизии с цялото оборудване на един курс от пристанищата на Япония към Корея, което е едно сравнително малко растояние. Японската армия разполагала и с известен технологичен превес, тъй като била оборудвана с най-съвременно великобританско оръжие.

Флотовете на двете страни

Основно поле на военните действия става Жълто море, където Обединеният японски флот под командването на Хейхачиро Того (наречен впоследствие „източният Нелсън” ) блокира руските ескадри намиращи се в Порт Артър. В Японско море противопоставянето било между руския Владивостокски крайцерски отряд и 3-та японска ескадра, чиято задача била да предпазва японските комуникационни линии.

"Княз Суворов" - флагманът на руския флот в битката при Цушима

Ядрото на японският Обединен флот – включващо 6 ескадрени броненосци и 6 борненосни крайцери бил построен в Великорбритания в периода 1896-1901г. Тези кораби превъзхождат руските им аналози по множество параметри като скорост, далекобойност и броненосна способност. В частност японската корабна артилерия превъзхождала руската както по маса и калибър на снарядите, така и по техническа скорострелност.  Например в битката за Жълто море общия брой изстреляни снаряди е 12 418 кг. от страна на Япония срещу 9 111кг. от руска страна, което е 1,36 пъти повече.  Самите руски снаряди съдържали от 4 до 6 пъти по-малко взривно вещество в себе си, като пироксилинът, който бил използван в руските снаряди отсъпвал по мощност 1,2 пъти спрямо използваният от японците мелинит. В първите боеве край Порт Артър на 27 януари 1904г. става ясно, че японските снаряди имат добра бронепробиваема способност дори на далечни растояния, докато руските снаряди можели да пробиват успешно вражеска броня най-добре на кратки растояния ( до 20 кабелта( 1 кабелт = 1/10 от морската миля) ). Това кара японците да направят своите изводи, и да започнат да водят сраженията оттам нататък, на растояние не по-малко от 35-45 кабелта.  Мелинитът, или както го наричали японците – шимоса, бил обаче значително по- нестабилен химически и в хода на войната причинява големи загуби за японския флот, в случаите, когато снарядите се взривявали в дулото на оръдието.  През военната кампания април 1905г., руснаците използват за пръв път и седем подводници, които така и не стигат до сериозни военни успехи, но играят ролята на силен „въздържащ” фактор за японските позиции. Нужно е също така да се отбележи, че Руската империя така и не успява да задейства напълно своят военноморски потенциал – силният Черноморски флот е неутрализиран, тъй като руски военни кораби не могат да преминават през Босфора и Дарданелите, а Балтийският флот за да стигне до сраженията трябва да обиколи Европа и Африка за да стигне Източна Азия тъй като Суецкия канал няма нужния работен капацитет за да пропусне огромните руски бойни крайцери.

Ход на военните действия

1904г.

От момента на разрив на дипломатическите отношения, войната все още не била започната, но руското военноморско командване така или иначе очаквало нападение и започнало подготовка за война. Започване на мащабни военни съхопътни операции от страна на японците било невъзможно без значително морско превъзходство, а такова превъзходство японският флот нямал преди да пристигнат корабите „Нишшин” и „Касуга”. Затова руското военноморско командване било сигурно, че преди да пристигнат тези кораби, война няма да бъде обявена. Това което то предвиждало било японският флот да се опита да блокира Тихоокеанската руска ескадра намираща се в Порт Артър чрез блокшипове. Руснаците започват да охраняват с патрул опитвайки се да предотвратят блокадата, но в същото време изкарват на предни позиции своите броненосци и крайцери опасявайки се и от директна атака с цялата мощ на японския флот. Тази тактика – да се оставят миноносците назад, а да се изнесат крайцерите, намалява изключително много противоторпедната защита на ескадрата и затова е остро критикувана от адмирал Степан Макаров, но неговите предупреждения не са чути от останалите началници от командването. Тази самоувереност обаче така и не води до катастрофалните последствия, до които би могла да доведе.

През нощта на 27 януари 1904г. японците започват торпедна атака с осем миноносци на външния периметър на руските кораби намиращи се в Порт Артър. Внезапната атака изкарва от строя за няколко месеца два от най-добрите броненосци на руснаците – „Цесаревич” и „Ретвизан”, също и крайцера „Паллада”. На руският флот се случва това, което самият Макаров причинява на турския  на 15 декември 1877г.  в пристанището Поти. Същият ден японска ескадра със състав от шест крайцера и осем миноносци напада два руски военни съда в корейското пристанище Чемулпо (дн. Инчхън) и ги потапя след 50 минутно сражение. След тази битка бил възобновен десанта в Корея на 1ва японска армия, под командването на барон Куроки Тамемото, чиято численост е около 42 хил. души. Японската инвазия протича успешно и на 21 февруари японските войски увладяват Пхенян и достигат до река Ялудзян през април, която се явява граница между Корея и Китай.

Реакция на световната общност относно избухването на войната.

Световната общественост веднага била разделена на два лагера. Англия и САЩ без колебание заемат страната на Япония. В Лондон дори се разпространява илюстрован бюлетин на военните действия под заглавието „Борбата на Япония за свобода”. Американският президент Теодор Рузвелт в изказване предупреждава, че ако Франция се реши да се включи в конфликта на страната на Русия, то той „ е готов да  подкрепи Япония, отивайки толкова надалеч, колкото е необходимо”. В това време тонът на американския печат е изключително враждебен спрямо Русия и подтиква руският националист Михаил Меншиков да възкликне на страниците на „Новое время”: „Войната в днешно време е следствие на еврейската агитация и благодарение на страните, където печатът е контролиран от евреите… Ако не беше подкрепата на Англия и САЩ, Япония никога не би посегнала да ни обяви война.”

Франция, убеждавайки света, че нейният съюз с Русия се отнася до европейските дела, също остава недоволна от японските действия тъй като разчита на руската военна мощ в евентуална война срещу Германия. С изключение на крайнолевите издания, френския печат запазва съюзнически тон. На 30 март 1904г. обаче френската власт сключва съглашение с Англия известно като „приятелско съгласие”, което по-късно става основа на Антантата, и с този си акт предизвиква недоумение  сред руската общественост. „Новое время” пише по този повод: „Всички вече усетиха хладния повей от сферата на руско-френските отношения.”

Германия обявява неутралитет, а германската преса е разделена на два лагера – десните издания симпатизират на Русия, а левите на Япония. Причината не е политическите системи в двете страни, а е по-скоро в резултат на позицията на императорът Вилхелм II, който смята, че Германия е длъжна да симпатизира на Русия, тъй като „руснаците защитават интересите на бялата раса срещу набиращата сила жълта раса.”

Блокадата на Порт Артър

В утрото на 24 февруари японците опитват да потопят пет стари транспортни кораба използвайки ги за блокшипове, преграждайки пътя на руските сили в пристанището, но руският патрул прекратява опрецията. На 2 март на отрядът на вице-адмирал Вирениус е заповядано да се върне към Балтийско море, въпреки протестите на Макаров, който смятал, че отрядат е все още нужен в Далечния изток. На 8 март в Порт Артър бил изпратен и вендага поел командването на отбраната адмирал Макаров. Той започнал реорганизация на отбранителните планове и разпоредил бързи поправки за поразените кораби. Неговата експедитивност повдигнала бойния дух на руските моряци. На 27 март японците отново опитват да образуват блокада, чрез четери стари транспортни кораби, напълнени с камъни и цимент. Линията на блокада обаче била относително далеч от бреговата линия и това нямало сериозни последствия. На 31 март излизайки в открито море броненосеца „Петропавловск” се натъква на три мини и в течение на две минути потъва. Загиват около 635 души екипаж, сред тях и пословутият адмирал Макаров и изестния худошник-баталист Верещагин. На 3ти май японците правят трети опит да блокират Порт Артърското пристанище този път използвайки осем транспортни кораба. Опитът е успешен и руският флот се оказва затоворен в пристанището за няколко дни, което позволява деснатът на 2ра японска армия на териотрията на Манджурия. От целият руски флот в района свободен за действия бил единствено Владивостокския крайцерски отряд ( „Россия” , „Граомобой”, „Рюрик”) , който на няколко пъти преминавал в контраатака и потопил няколко транспортни кораба превозващи войски и оръдия. На 31 май бил прихванат и японският транспортен кораб „ Хитачи-мару”, който пренасял 18 броя 280мм минохвъргачки, които били предназначени за обсадата на Порт Артър. Така тази обсада била принудително отложена с няколко месеца.

Японското настъпление в Манджурия и отбраната на Порт Артър

На 18 април 1ва японска армия наброяваща около 45 хил.души щурмува река Ялу и в последвалото сражение разбива източния отряд на руската Манджурска армия наброяваща около 18хил. души под командването на генерал Михаил Засулич. Започва навлизането на японски войски в Манджурия. На 5 май 2ра японска армия с численост 38,5 хил. души под командването на генерал Оку Ясуката, започва десант на Ляодунския полуостров на около 100км от Порт Артър. Десантът бил осъществен чрез 80 японски транспортни кораба и продължил до 13 май.  Руските сили наброяващи 17хил.  души, с командир генерал Стесел и контра-адмирал Витгефт така и не предприемат действия за възпрепядстването на японския десант. На 15 май потъват два японски тежки броненосеца – „Хацуса” и „Яшима”, попадайки на минно поле заложено от  руския минен заграждач „Амур”. Изобщо за периода от 12ти до 17ти май японският флот губи общо седем кораба, а още два съда били изпратени за ремонт. Същевремнно 2ра японска армия започва своето движение на юг с цел тясна блокада на крепостта при Порт Артър. Руското командване решава да организира защита на добре укрепената точка около град Дзинджоу (на яп. Нандзан), който свързва Ляодунския и Квантунския полуострови. На 13 май се състоява битката за Дзинджоу, в която един руски полк ( 3800 души, 77 оръдия и 10 картечници) в продължение на дванадесет часа отблъсква атаките на три японски дивизии (35хил. души, 216 оръдия и 48 картечници).  Руската отбрана е преодоляна чак вечерта, след като левият й фронт поддава на японският снаряден обстрел.  Японските жертви наброяват около 4 хил. души, а тези на руснаците – около 1500 души. След тази битка била премахната единствената пречка за японското настъпление към Порт Артър. На 29 май бил завзет от японците без бой град Далян, чийто ЖП линии и докове били невредими и готови за използване за снабдяване на обкръжаващите Порт Артър войски. След окупирането на града било започнато прегрупиране на японските сили. Била формирана 3та японска армия под командването на генерал Ноги Маресуке , чиято задача било по-нататъшното настъпление на юг, а 2ра армия трябвало да продължи на север. На 10 юни руската ескадра намираща се в Порт Артър опитва разкъсване на блокадата с цел преместване във Владивосток, но контра-адмирал Витгефт прекъсва настъплението виждайки на хоризонта япнския флот и преценявайки, че обстановката за бой е неблагоприятна. В битката при Уафангоу на 14-15ти юни 2ра японска армия (38хил. души с 216 оръдия) успява да нанесе поражение на руския Източно-сибирски корпус на генерал Щакелберг (30 хил. души и 98 оръдия) изпратена от командващият Манджурската армия генерал-адютант Куропаткин за да свали Порт Артърската блокада. Отстъпващи към пристанищния град руски част участвали в сражението при Дзинджоу заемат защитна позиция на половината път между Порт Артър и Далян. На 26 юли 3та японска армия наброяваща около 60хил. души разбива тази отбрана и на 9 август вече е завзела изходна позиция по целия периметър на крепостта на Порт Артър. Съхопътните японски сили откриват артилерийски огън върху намираюите се в пристанището руски военни кораби, което принуждава руския флот да вземе решение за боен преход към Владивосток. Това води до Битката за Жълто море на 28 юли, в която японските военноморски сили принуждават руската ескадра да се върне отново в пристанището на Порт Артър. На 30 юли, незнаейки, че опитът за боен преход е неуспешен, Владивостокския отряд навлиза в Корейския пролив очаквайки там да посрещне своята ескадра. На по-следващия ден обаче бива обграден от японска ескадра състояща се от шест крайцера и в резултат на последвалото саражение е потопен руския крайцер „Рюрик”. Отбраната на крепостта на Порт Артър продължава чак до 2ри януари 1905г. В отрязаният от външният свят крепостен район нямало на практика еднно началство – с еднакъв статут били главнокомандващият на сухопътните войски генерал Стесел, комендатът на крепостта генерал Смирнов и командващият флота контра-адмирал Витгефт. Това би било много опасно взимайки предвид информационната откъснатост на защитниците от руското главно командване. В този момент силно се изявява руският генрал Роман Кондратенко, които с големи усили поддържал добрите отношение, мужду различните началници, които имали различни мнения и виждания относно военните действия. Успуредно с това той подпомага защитат ана града грижейки се за и заздравявайки крепостните фортификации. Гарнизонът на крепостта наборявал 53 хил. души с 646 оръдия и 62 картечници. След равносметката на изтощителната петмесечна обсада японците губят около 91 хил. души, докато руските човешки загуби са около 28 хил. Под японски артилерийски огън са загубени и остатъците от руската 1ва Тихоокенска ескадра ( броненосците „Ретвизан”, „Полтава”, „Пересвет” ,”Победа”, броненосния крайцер „Баян”, и бронепалубния крайцер „Палада”. Единствен остава в строй броненосеца „Севастопол”, който малко след това е потопен принудително от собствения му екипаж след изненадващо нощно нападение при опит да се изведе от пристаниюето на Порт Артър.

Ляоян и Шахе

В продължение на 1904г. японските войски постепенно настъпват към гр. Ляоян намиращ се в средата на Ляодунския полуостров. 45 хилядната японска 1ва армия начело с генерал Куроки Тамемото се отправя на изток, а на юг 45 хилядната 2ра армия с главнокомандващ Оку Ясуката и 30 хилядната 4та армия на Нодзу Мичицура. В това време руската войска постепенно отстъпва постоянно попълваща се от подкрепления идващи по Транссибирската ЖП линия. На 16ти август започва едно от генралните сражения на Руско-японската война – Битката при Ляоян. Три японски армии атакуват едновремнно града в полукръг – от юг тези на Оку и Нодзу, а от изток тази на Куроки. Битката продължава до 22 август, а начело на всички японски  сили е идващият от клана Сацума военен и политически деец  маршал Ояма Ивао. Японците, които съставлявали общо 130 хил. души с 400 оръдия дали 23 хил. жертви,  а руската войска наброяваща 170 хил. с 644 оръдия и под командването на генерал Куропаткин  губи 16 хил. души. След три дни на ожесточени сражения руснаците успяват да удържат всички атаки и държат стабилно южния фронт, което кара Куропаткин да предприеме контра-настъпление на изток – към армията на Куроки с цел концентриране на огневата сила. Контранастъплението не води до желаните резултати и руският главнокомандващ преоценявайки японските възможности  и опасяайки се от прекъсване на ЖП линията от север, разпорежда отстъпление на север към Мукден. Руските войски отстъпват в пълен боен ред успявайки да пренесат всички свои оръдия и картечници. Така Битката при Ляоян остава на практика неразрешена, но според руският историк Олденбург, това отстъпление нанася тежък морален удар върху руските сили, които очаквали след месеци на отстъпление и загуби да дадат решителен отпор на японското настъпление. На 5 октомври се състоява Битката при река Яхе. Тук вече съотношението на силите е коренно променено – руските сили са се умножили до 270 хил. души противо, а японските армии наброяват около 170хил. Сражението започва с атака на руснаците, без особен успех, което е последвано от масивна контраатака – на 10 октомври. Сражението така и не е окончателно решено до момента, в който на 17 октомври Куропаткин заповядва прекратяване на атаките. Японските загуби са около 30 хил. души, а тези от руска страна – около 40 хил. Установява се позиционно затишие по целия фронт, което продължава до края на 1904г.

1905г.

През януари 1905г. в Русия е осъществена революция чиято основна цел е премахването на абсолютната монархия и демократизирането на политическия живот. Революционните действия са успешни и това прави воденето на по-нататъшни военни действия изключително трудно. На 25ти януари генерал Куропаткин заповядва още едно настъпление към японските сили. Руските сили завземат две села но не успяват да сразят японските сили и на 29ти руският главнокомандващ е принуден да прекрати нападението. Загубите за руснаците са около 12 хил., а тези на японците около 9 хил. През февруари 1905г. се провежда най-мащабното сухопътно сражение дотогава преди започването на Първата световна война. Битката се води на 100 километров фронт по време на цели три седмици. Руската армия губи 90 хил. души от общо участващите 350 хил., а японците – 75 хил. от общо 300хил. В крайна сметка японската армия надделява и принуждава руснаците да напуснат Мукден. След тази битка войната по суша утихва и приема позиционен характер.

На 14 -15 май 1905г. се води една от най-големите морски битки за времето си – битката при Цушима. От руска страна е вице-адмирал Зиновий Рожественский начело на руската 2ра ескадра от Тихоокенския флот с осем ескадрени броненосци, три брегови броненосци,  три броненосни крайцери, шест борненосци и осем миноносци. Руската ескадра встъпва в сражението след тежък преход, заобикалящ Африка и Европа, от 18 000 мили. Японският имперски флот е предвождан от адмирал Того Хейхачиро и в състава си има четири броненосци 1ви клас, два борненносци 2ри клас, девет борненосни крайцери, 15 крайцери, 21 есминци и 44 миноносци. Нужно е да се отбележи, че руските моряци са били крайно демотивирани от дългия преход и тяхната единствена цел била да достигнат до своето пристанище във Владивосток. В същото време адмирал Того води армада от повече от 60 единици с единствената цел да разбие руския флот. Сражението се води два дни и завършва със съкрушителна японска победа. Битката остава в историята като единствената решително спечелена битка в историята на съвременните стоманени бойни кораби. Разбита е доктрината за линейната формация използвана от руските сили, за сметка на Доктрината на решителното сражение (Кантай кессен) – непосредствена схватка между отделните съдове, в която огромно значение имат индивидуалните им качества – далекобойност, маневреност и огнева мощ.

На 7 юли започва е последната значима военна операция от войната – японската инвазия на остров Сахалин. 15та японска дивизия наброяваща около 14 хил. души се противопоставя на 6-те хиляди руски войници. Руският корпус е съставен основно от криминално порявени лица, които са доброволствали за армията единствено за да избегнат каторга и не се отличават с особена боеспособност. На 29 юли островът пада. В този момент руските сили в Манджурия постоянно се увеличават и достигат до 500 хил. души, като вече не са разположени линейно, а ешелонно – в дълбочина. Освен това връзката с Европейска Русия вече се извършва не с три, а с цели дванадесет парни влака. Руската армия получава и технически попълнения – появяват се гаубични батареи, а броят на картечниците скача от 36 до 374. Като цяло духът на руската Манджурска армия не бил сломен, но до по-нататъшни военни действия така и не се стигнало – отчасти заради революционната обстановка в страната, отчасти и заради тактиката на генрал Куропаткин да изтощи и изолира врага. Противостоящата японска армия също не проявила активност поради огоромните загуби и поради изтощаването на човешките и икономически ресурси на страната. След войната става ясно, че сред взетите от руснаците пленници има и деца и старци – пример за това, как японската държава изтисква до капка мобилизационните възможности на страната.